Ако нашият мозък и ум могат да бъдат сравнени с компютър, съвсем нормално е да попитаме, къде е операторът, който „седи зад клавиатурата“?

Ние казваме: „Аз имам мозък“, „Аз имам личност“ или „Аз използвам своя ум“, но не казваме „Аз съм мозъкът“, „Аз съм личността“ или „Аз съм умът“. Аз не знам кой съм „Аз“, но инстинктивно знам, че се различавам от моето тяло, мозък, личност и ум, било то поотделно или в комбинация.

Ако приемем, че „Аз“ съм комбинация от всички тях, то все още нямам отговор на въпроса, кой „седи зад клавиатурата“? Имам всички тези неща, но това не отговаря на въпроса „Кой съм аз?“. „Аз“ използвам мозъка си да мисли и тези мисли са в моя ум, и ми помагат да се създаде моята личност, но къде съм „Аз „?

Спомняйки си миналото, аз вярвам, че съм имал практическа демонстрация, за да си отговоря на този въпрос. Тогава плавах с моето семейство в малка яхта в Пасифика. Разви се един неприятен времеви модел, в който все по- често прииждаха и ни застигаха големи черни облаци с тежък рев и дъжд.

Бягайки пред вятъра, беше доста трудно да се занимаваме с платната всеки път по време на внезапна буря. Тогава ми се появи идея да поискаме прииждащите облаци да минат в страни от нас и да ни оставят на мира, и именно това обикновено се случваше.

Обаче, един облак запълни целия хоризонт и очевидно не можеше да движи настрани, за да ни избегне. Вместо това, той се раздели точно зад нас и след това отново се обедини пред нас. Имахме буря и дъжд зад нас, пред нас и от двете страни, но в средата остана сухо и с умерен вятър.

Ние знаехме, че нямаме специални сили, за да накараме облаците да направят нещо, което не искат да правят, можехме само да общуваме любезно от едно съзнание към друго. По-късно научих, че някои полинезийски рибари имат традиции за обезвреждане на опасни смерчове и бури, говорейки с тях.

Продължава > > >